Ужасно пряма ли съм станала? Днес се чух да казвам някакви неща, които никога преди не бих казала, а още по-рано през деня - пак се случи нещо подобно. Това обаче, ми харесва. И го казвам го със страшно самодоволна усмивка, наистина.. По-ми допада да си кажа нещата на момента, а не след това да си седят вътре в мен и да се бунтуват, че са искали да излезат наяве, но аз съм ги подтискала, мълчала съм си, те тайно са се превръщали в.. не знам в какво..в недоразумения..и после..ама те не ме разбраха..Доволна съм.. А трябва ли?   Очаквам от другите да са като мен. Очаквам да реагират и да постъпват така, както на мен би ми харесало и би ми се искало. Разбирам, че е невъзможно някак си. Ще си го повтарям отново, и отново, докато не го науча. И докато не приема, със смирение, хората такива каквито са. Дали ще се получи?   Ако нещо тръгне назад, трябва ли да тичам след него да го върна? Или да продължа. Няма ли със всяка крачка напред да се чудя дали не е трябвало да се опитам? Поне?   Питам “защо” и гледам от къде ще дойде отговора. Рано или късно той идва. И не винаги води за ръка със себе си удовлетворението, което съм мислела, че ще доведе. Защото смисъл винаги има “само там и тогава”. В мига на задаването на въпроса. После след време, в един момент се оказва, че е станало без значение..   И аз ли пак трябва да съм тази, която да каже, че незаменими хора няма? Нали знаеш, играта винаги е една и съща. Само играчите се сменят.   Вторник вечер е. Навън мирише на нещо вече преживяно, но не съвсем..Отивам да изпия едно питие. Току виж изскочил някой отговор. Нали истината е там някъде, във виното.. :)

леле :))) все едно аз... ужаст!