*
*
*

Преписано от някъде:


Не ме познаваш. Само ме събличаш. Ала под дрехите не съм напълно гола. Познавай ме каквато ме обичаш. За другото си слаб. А трябва воля.



Възторгът ти не стига да измериш Дори наченките на моите крила. Когато ги разперя.. и трепериш. Размахам ли ги – лъхва свобода.

 

Но знаеш ли, във себе си се моля, Да бъда развенчана.. някой ден. Да грехопадна. И да махна ореола. На голо да те чувствам. Вътре в мен.

*
*
*

Не те познавам!


Чуй,
аз не те познавам,
зная името ти
и гласът ти ми е любима мелодия,

и какво означават думите ти разбирам,
и вкусът на езика под тях,
и трепета пред него, предусещам,
и мога да те разлистя
като пъпка
и като книга,
и да прочета
и поезията
и отчаянието
и геометричните фигури
на проектираните
в безизмерното пътеки,
и почти всички йероглифи
надраскани в кървав нокят
върху докоснатото,
да разгадая притчите
на болката ти,
да свиря по нотният лист
на гените ти,
по нервните ти окончания
като на арфа
да свиря,
тъй, че да настръхнеш
дори и да излезеш от кожата си
и да идеш в космоса,
и да забравиш тялото си
в ласките ми
и аз да го обсебя
като демон и любовник,
разчитам всяка пътека
в гората ти от желания,
да, дива е и пълна
с духове и кръвожадни котки,
змии с две глави
и вещици с по седем сенки
и тринайсет образа,
но знам и имената на феите ти,
и твоето име знам,
знам как засмукваш
дима от цигарата,
и какво е изражението
когато спиш,
и когато се разресваш пред огледалото,
кога бързаш,
без сама да осъзнаеш
колко си припряна,
кога кафето
не горчи достатъчно,
а премълчаваш,
кога роботът ти
се включва да те
понесе над умората
и нюансите на ретините ти
преброих,
хиляда и четиринайсет са
и всеки е градина
с люлка
и опиумен мак,
не съм пребродил всички,
но са разтворени,
понякога вали,
но мога да те разсмея,
знам кога има медна нотка
във смеха ти,
кога стоманена,
кога е паяжина,
и може да се скъса
в бездихание,
преди експлозия
на ероси,
познавам и почерка ти,
и движението на пръстите,
кога се прожектираш
и кога излизаш съблечена
от волята с която се твориш,
и усмивките ти знам,
че са приблизително
четиринайсет милиона,
но подозирам,
че са с милион повече,
и мозаечните образи
от перлите на мълчанието ти
мога да различавам...

Познавам те дотам,
че вече започнах
да познавам себе си....

Но, не, не те познавам
повече,
ти си истина...

поредица и на двама ви... настроих се да напиша нещо, но битовизмите ме викат. Със силен глас.

А наистина ме поувлякоха думите на двама ви.

10Х!

е авторът на този стих? Невероятна логика и съдържание има в него!