Кръстосвам десен върху ляв. С левия леко потропвам. Тактувам си по пода някаква музика, с най-красивото 10 сантиметрово токче, на най-красивите обувки (не уточнявам колко секретарски заплати струват,не). И да ме заболят краката, какво от това – самият Джузепе Заноти (бащата на моите обувки) е казал, че “изящната обувка не винаги може да е и удобна”. Даа, светът е в моите крака – от къде ли беше тази реплика..? Не правя нищо, освен да се усмихвам срещу десктоп-а. Телефоните днес почти не звънят. Ставам и с най-невероятно сексапилната походка се отправям към стъклената врата – добре, че е огледална, за да може да се любувам на отражението си. Отдолу нагоре. Добра осанка ми придават тези обувки, знаех си, че са добра инвестиция. Чорапите с ръба отзад по крака, още повече ги издължава. Тясната черна пола до над коленете ми стои чудесно – не мислех, че високата талия пак ще влезе в моя гардероб, но е факт - корема ми изглежда още по плосък. А бялата риза страхотно контрастира на матовия ми тен. Единствените ми бижута са двете малки перлени обеци на ушите ми, и белия часовник на CHANEL. Убийствен е, с тези малки диамантчета в центъра. Толкова е убийствен, че наистина бих убила за него. Заместник-шефката като го видя на ръката ми, щеше да получи пристъп....От завист. “Подарък е, миличка..”, смигнах и. Завъртам се, после пак. Отпред отзад. Приглаждам си косата - колкото и здраво да я стягам тази дълга конска опашка, все ще се намери някой непокорен косъм от някъде. Лак или пяна не слагам никога, за да може като си разпусна косата, да е винаги мека и гладка.. Сипвам си чаша студена вода, пускам вътре резен лимон и се връщам обратно към бюрото. Усещам аромата на парфюма си – там откъдето съм минала. Чудесно е. Но не сядам, стоя права. Изведнъж сърцето ми прескочи два-три пъти. Господи, аритмия ли е това. Дали имам все още тези хапчета – мента,глог,валериана, в чантата си. Сърцето ми започна да бие все по-силно, не можех да се успокоя. Почнах да ровя из съдържанието на новото си гучи, но не можех да ги открия. По дяволите, къде са? И в следващия момент вратата се отвори. Той влезе. Мина покрай мен, отправи ми най-незабравимия, дълбок, зелен поглед, който може да се съществува някога, някъде на този свят, и се затвори в кабинета си. Сърцебиенето ми спря. Трябваше да се сетя, че винаги така ми става в секундите, преди неговото идване. И винаги забравях. И винаги търсех хапчетата. Усещах пристигането му с интуицията си, не бе нужно да ми казва, кога ще е в офиса.. Свалих диоптричните очила и ги прибрах в кутийката. Направих три крачки, почуках с нежните си пръсти по вратата. Не изчаках да чуя отговор и влязох. Затворих вратата с крак. Свалих си шнолата и косата ми се разпусна по раменете. На вълни,чак до кръста. Ето затова не слагам лак...Започнах да си разкопчавам копчетата на ризата. Приближих го. Придърпах полата си нагоре. Както си седеше на стола, само го прекрачих. Той ме сграбчи с едната ръка през кръста, с другата през врата – грубо ме придърпа надолу към него и ме целуна. Все още стоях права. Даа, опиянена си мислех, как сега наистина света беше в краката ми. Или по-точно... Между краката ми....   Entre las piernas ......

sexy

wow

да пишеш или да описваш...??
Поздрави!